За моторите, свободата, легендарните марки и легендата за бай Митре

Чета една книга, наречена "Легендарните марки" и тя ме провокира към много размисли. Книгата е нещо като учебник по маркетинг и вероятно по-късно ще напиша специално ревю за нея, но този пост е посветен на моторите.

Авторът Лорънс Винсент разказва в един момент как трябва да се направи маркетингово проучване на настроенията, мислите и мечтите на хората, за да може да се изгради съответното маркетингово послание. И понеже конкретният пример беше за мотори, в него се акцентираше върху факта, че много хора свързват карането на мотор със свободата да пътуваш където си поискаш, да носиш кожени дрехи и да не се съобразяваш много-много с общественото мнение, но в същото време не могат да си позволят лукса да се отдадат на тази мечта, тъй като от понеделник до петък са ангажирани с ежедневните си задачи, които включват каране на кола и висене по задръстванията в час пик, носене на костюм и вратовръзка по цял ден, кланяне на досадни клиенти и целуването на задниците на омразни шефове.

Дори в почивните дни градският човек има предначертани задължения, като чистене, пазаруване от хипермаркета, миене на колата и водене на децата в зоопарка, че единственото му удоволствие, което бегло му напомня за свободата и високите скорости, е гледането на Формула 1 в неделя следобед с чаша хладна бира пред телевизора.

Моторът си остава един блян недостижим...

Все пак, понеже и аз съм бил в подобна ситуация (въвлечен в ежедневния омагьосан кръг на корпоративния живот) и съм си мечтал да имам мотор, с който да бродя по пътищата на света свободен и неукротим (поне в събота и неделя), се замислих какво всъщност ме спира да си купя мотор. И отговорът, колкото и странно да изглежда, не е отдадеността на някоя легендарна марка (както се опитва да ни внуши авторът), дори не е липсата на пари (пари се печелят рано или късно), а нещо много по-обикновено, поне на пръв поглед. Всъщност, две неща.


Първото е липсата на място, където да нощува. Липсата на паркоместа вече поражда междусъседски войни дори и в квартали като "Люлин", построени върху огромна площ, а цената на гаражите вече достига цената на половин апартамент, да не говорим колко е трудно да се сдобиеш с подобна постройка. Вярно е, че моторът заема много по-малко място, но смееш ли да го оставиш пред блока? Та един мотор се краде по-лесно от ръчен часовник!

В крайна сметка, все още не съм намерил за себе си решение на този проблем и той все още ме възпира сериозно от покупката на тъй желания символ на свободата.

Вторият проблем е, че ако искате да яхнете между краката си нещо сериозно, а не 50-кубикова играчка, трябва да изкарате шофьорски курс за мотори и да вземете книжка, категория А. И тук идва трудното. Оказва се, че в град като София, с близо два милиона души население, има само трима инструктори за мотоциклети: бай Митре, бай Кире и бай Гоце (Това установих след щателно проучване по Интернет. Имената на инструкторите са измислени и историите им малко преувеличени, но долу-горе отговарят на реалната ситуация.)

Бай Митре бил най-добрият. за съжаление е отдавна пенсиониран и всъщност никой не го е виждал жив. Само легенди се носят за него от уста на уста колко голям майстор бил и как успявал со кротце и со благо да научи всичките си курсисти да карат мотор като Ивъл Книвъл.

Вторият - бай Кире - бил голямо пиянде и лятос се укривал по сенките да пие хладна бира, а зиме - в одимени кръчми с чаша греяна ракия. С други думи - почти неоткриваем и вечно пиян - абсолютно невъзможно е да разчиташ на него.

Накрая остава само бай Гоце, който бил вечно намръщен и ядосан и постоянно си изкарвал гнева върху младите и неопитни курсисти. Обучението се провеждало върху полуразпаднат мотор "ИЖ" от времето на зрелия социализъм, а от устата му се сипели ругатни, от които би се изчервил и сръбски футболист. Само шепа самураи - най-издържливите психически кандидати - успявали да изкарат курса и да вземат заветната книжка. Честно да си призная, след като научих тези истории, направо ми призля и се отказах да карам курсове за мотор в София. Реших, когато имам време, да проуча как стоят нещата в някой малък провинциален град и да се пробвам да изкарам курсовете за мотор там.


Какъв е изводът?

Тези две пречки спират човек като мен да си купи мотор и да се порадва на усещането за свобода, пък било то и за малко, само през уикендите. Вярвам, че такива като мен са много. Решаването на този проблем за мен, би било невероятно успешна стратегия за някоя компания, която продава мотоциклети в България.

От известно време насам научих нещо важно за бизнеса в днешно време и все повече се убеждавам, че е вярно: успешният бизнес се корени в развиването на широка и здрава мрежа. И тук не става въпрос за това да направиш мрежа, в която да ловиш балъци, нито за МЛМ мрежите, голяма част от които правят пак същото, а за развитие на инфраструктурата, на обществото, на всички елементи, свързани с твоя продукт или услуга.

Днес вече не може просто да продаваш мотори и да не се интересуваш как клиентът ти ще го кара и къде ще си го държи нощем. И обратното: ако предложиш решение на горните два проблема - ако заедно с мотора ми предложиш курсове за придобиване на правоспособност и идея къде да го съхранявам на сигурно място, аз ще стана не само твой верен клиент, но и твой евангелист и проповедник, ще поведа армията от твои фенове и ще покажа на целия свят как благодарение на теб съм се докоснал до усещането за свобода и съм постигнал една голяма своя мечта.

Ето така се прави успешен бизнес през 21-ви век.
Дано някой да го прочете и да го направи. Може и да не е фирма за мотори. Важното е да разбере принципа на мрежата. Тогава всички ще бъдем доволни.

---

  Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за съдържанието на този блог чрез RSS feed или по имейл.

---